Духовният импулс на Петър Дънов, Учителя като източноправославна славянска Реформация
Вставка
- Опубліковано 5 лют 2023
- Заглавие: Духовният импулс на Петър Дънов, Учителя като източноправославна славянска Реформация
Локация - гр. Варна, пред сградата на Евангелска методистка епископална църква
Участници: Димитър Калев
От 1897 г. до днес в културния, политическия и социалния хаос на България и Русия се избистрят настроения, които по тайнствен начин напомнят XVI в. - века на европейската Реформация. Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер - израз, който синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията. Спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата. На Запад импулсите на Сина закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието, докато православният Изток с продължаващите импулси на Отец формира комплекс на непреживяна Реформация.
Първите последователи на Петър Дънов, Учителя са индивидуалности, отчуждени от традиционната православна култура, особено в нейния религиозен и култов аспект, и демонстрират своеобразен протест против Православната църква като Божествен посланик. Те демонстрират качества на формирано Аз-съзнание, чийто център е личен и неопосредствен интерес към Христос чрез импулси на Свети Дух.
„През XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обективизираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим. И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието. Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е. без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос. Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер и този израз синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията. Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека. Реформацията е протест против реалното значение на земния човек като Божествен посланик и това е допълнителният неин аспект като протестантизъм.
Западноевропейското съзнание и импулсите на Син закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието и това е основният патос на Реформацията. Православният Изток с несъстоялата се култура на богомилите и продължаващите импулси на Отец консервативно поддържа състояние на очакване, в което трябва нещо да се случи. От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното съзнание трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат. Православната култура формира комплекс на непреживяна Реформация и това е генералният дискурс, в който се случва цялостното дело на Петър Дънов, Учителя.
Личността на П. Дънов, като всеки друг човек, е продукт на културния дискурс в българската народопсихология през прехода между XIX и XX век; той се явява създател на методологична система, формирана преди всичко чрез отчуждение от всички по-главни исторически и културни традиции, т.е. и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация.
В края XIX век Българската православна църква формира национално самосъзнание, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец. С фанатичното поддържане на статуквото след великата схизма тя на практика не по-далеч от проблема за генеалогията на Сина (как е възникнал от Отец, от кого произтича Светия Дух) и с това остава при простата констатация, вместо намирането и преживяването на Христос. С други думи, Църквата функционира като типична институция на източноправославна култура и именно в нейната консервативна природа може да се открие една от причините за поява на този особен дискурс в следосвобожденския ни културен живот, наречен комплекс на непреживяна Реформация.“
(Из „Диалози на реформацията българска“ - предговор на Д. Калев към книгата „Епистоларни диалози“)
Да всичко е истина!
Абсолютно точно!
Браво