Силвия, Радичков / Спомени за Гришата / Всяка неделя

Интервюто с Григор Вачков е излъчено на 18 февруари 1979 година.
То е заснето в гримьорната му и е въведение към разговора ни в „Събеседник по желание“ - Гришата бе първият участник в тази знаменита рубрика.
…
Интервюто със съпругата му Силвия е излъчено на 16 декември 1989 година, в рубриката „Телевизионни мемоари“.
…
Накрая ви предлагам и един наистина магичен разказ на Йордан Радичков за Гришата. Той е излъчен на 23 октомври 1994 година.
…
Ето и въведението към интервюто с Гришата - така, както е публикувано в том 1 от книгата ми „Събеседник по желание“. То бе озаглавено „Надеждата ми е в следващата роля“.
„…И двамата мислехме, че интервюто можеше да стане по-хубаво, защото бяхме разговаряли десетки пъти пред публика, няколко пъти по телевизията, имаше едно интервю в „Земеделско знаме“, което Гришата обичаше да си спомня…
И вечерта след „събеседването“, когато отидохме у Гришата, той пак отвори дума за това интервю. То беше озаглавено „Очаквам новите си имена“ и винаги изглеждаше сякаш Гришата току-що е изрекъл тия думи. Тогава, в онази неделна вечер, Вачков беше угрижен. Стана дума за популярността и той донесе купчина изпомачкани писма от почитатели. Плашеше ли го популярността, или тя намаляваше, или не се появяваше онова ново име - след Митко Бомбата, Лазар и останалите, което той жадно очакваше?
Дали публиката се досещаше за тия грижи на Гришата? Съмнявам се. Той сам беше казал, че е здрав, як и буен и че много му върви, във всичко му върви, и че даже някой път се плаши от това пусто вървене във всички неща…
Още когато го каза това за късмета, нещо ме жегна, аз падам малко фаталист, и сетне само това си повтарях, казвах го и на приятели, че човек не трябва да говори гласно за тези неща…А може да съм си го помислил и след смъртта на Гришата.
В началото, преди разговора, излъчихме и кратко интервю от гримьорната му в Сатиричния театър. Гришата се готвеше да тръгне към поредното си представление на „Лазарица“, играеше съвсем сам в тази пиеса и беше малко самотен.
Така го виждам и сега, готов да тръгне към поредното представление, към поредната роля - все по-близко и близко до идеалната, „върховната роля“, както той казваше, до онази невъзможна роля, към която вече е поел…“